Започнах да следя работата на акушерски кабинет “Зебра” от самото му създаване, тъй като живо се интересувах от темата за нормализирането на родилния процес в скъпата ни родина. Първото ми дете се роди с цезарово сечение, насрочено категорично от лекарката известно време преди да настъпи термина и аз до онзи момент така и не успявах да приема факта, че е било напълно необходимо и че не ми бе даден шанс поне да опитам да родя по естествен начин. Зебрите бяха (и все още са) един лъч светлина в пълния мрак на акушеро-гинекологичната грижа у нас. Преди тях аз се надявах докато забременея втори път да има как да родя в чужбина, защото много копнеех да получа адекватната грижа и правото на информиран избор в това отношение.

Ето че с Мартин (съпругът ми) получихме като подарък вестта на втората бременност в деня на сватбената ни годишнина и още същия ден се свързах с Йоана и Илона, за да им заявя, че ще я проследявам при тях и да разбера кога да отида да се запознаем. В същия ден излетяхме и за едно пътешествие, а три седмици по-късно се отправихме на друго пътешествие и чак след всички приключения отидох за установяване на бременността както и до любимия акушерски кабинет “Зебра”.

Самата бременност беше доста лека, но най-прекрасното от всичко е, че беше изключително спокойна, с минимум прегледи и тестове, което пък ме правеше все по-щастлива. Ходех около веднъж месечно до акушерките ми за разговор и измервания. Всичко вървеше по план. Междувременно аз изчетох много литература във връзка с естественото раждане, ръководено от самата родилка, както и такова след цезарово сечение. Исках да съм подготвена психически и да съм добре информирана за изборите, които ми предстоеше да направя.

Реших този път да си избера дула, която да ми помага преди, по време и след раждането. Ако се чудите дали да имате дула с вас или не, не се чудете - подкрепата е много ценна, а и е съвсем различна от тази, която партньорът ви може да ви окаже. Въпреки че не раждах за първи път и бях чела много, все пак със съпруга ми посетихме и курса за раждане на Зебрите и Естествено и не съжалявам за това. Продължавам да го препоръчвам като най-смисления такъв по нашите земи. За щастие майка ми е Боуен терапевт и редовно (с едно прекъсване от месец и половина) ми прилагаше терапията с цел подпомагане гладкото протичане на бременността и естественото раждане.

Терминът ми беше определен за 4-ти януари. Бебето обаче не се появи до тази дата и на следващия ден отидох на контролен преглед при д-р Дончева (изборът ми за акушер-гинеколог), за да се уверим, че всичко е наред с него и с мен и можем да почакаме след термин без притеснения. След като стана ясно, че е възможно да се изчака поне седмица, аз се прибрах все така спокойна вкъщи. Последните два месеца на бременността имах подготвителни контракции, за които знаех, че са полезни, тъй като тонизират матката и я подготвят за това, което ѝ предстои.

Два дни по-късно, беше неделя, започнаха някакви нерегулярни контракции. Бяхме навън със съпруга ми и голямата ни дъщеря в един парк наблизо. Предположих, че това е моментът, но не прекъснахме заниманията си. Прибрахме се по обяд, а по пътя ме сполетя първата същинска контракция, по време на която толкова силно ме заболя, че се наложи да се подпра на една ограда по пътя, тъй като ходенето не ме облекчи. Много се зарадвах, че най-после идва моментът, за който дълго копнеех и се подготвях. Контракциите ту се разреждаха, ту зачестяваха. Поддържах връзка с Елена (дулата ми), а тя на свой ред с Мира (фотографката, която също е и дула по стечение на обстоятелствата) - много исках да документирам раждането си, за да мога да покажа на други родилки, които имат желание да опитат да родят като мен, че е възможно и реално се случва. Мира действаше много ненатрапчиво и деликатно и изобщо нейното присъствие през цялото време ми действаше приятно и беше ненатоварващо .

Към 19 ч. на същия ден решихме, че е добре Ели да дойде вкъщи, защото контракциите започнаха да стават по-консистентни, а и тя беше на разположение. Времето у нас беше изключително приятно. Успях да се подсиля с нещо за хапване и пийване. Дори когато контракциите станаха сериозно болезнени обаче, исках в почивките да завърша седмичната си поръчка от фермите например и с Ели обменяхме мнения за различните производители и за продуктите им. Тя опита различни начини да ми помогне в облекчаване на болката. Най-добре ми се отразяваха натиск ниско в областта на кръста и освежаване с леко хладна влажна кърпа на лицето. Всичко беше така както си го представях - болката за мен беше възнаграждаваща, а почивката бе благодатна и всичко бе заредено с позитивна енергия и много надежда.

Малко след полунощ контракциите бяха вече достатъчно зачестили и достатъчно интензивни и преценихме, че е време да се отправим към болницата. Целта ни беше да стигнеммаксимално късно. Дотам ни откара Мира с нашата кола, а аз бях отзад с Ели и се опитвах да използвам оптимално тясното пространство на задната седалка по време на контракции. Пътуването ми се стори доста кратко (може би три или четири контракции), нямаше трафик по това време на нощта и ето че се озовахме пред болницата. Там обаче имаше акция на КАТ и заради резкия завой на колата към паркинга, полицаите решиха, че се опитваме да ги избегнем, та веднага дойдоха да ни проверят. Мира обаче им каза, че вози раждаща жена, а те просто се бяха приближили, за да ни информират, че не сме си включили правилните фарове. Когато обаче разбраха за раждащата жена, веднага предложиха да асистират.

Влязохме в болницата, където ни посрещнаха Йоана и д-р Дончева и след кратък преглед се установи, че съм с 8 см разкритие, но бебето не е в оптимална позиция и трябваше да направя всичко по силите си, за да го наместя. Затова се качихме в родилното звено на “Зебра”, където се чувствах като у дома си и нищо не ми напомняше болнична обстановка. Поколебах се дали да ползвам басейна с топла вода, за който си мечтаех открай време, тъй като разкритието вече беше почти пълно. Все пак не се лиших от това пречудно облекчение. При интензивните ми контракции, водата имаше чудотворно въздействие върху мен и не знам дали без нея щях да издържа толкова дълго, колкото успях. Мартин ме придържаше по време на контракция, за да не се потопя под водата. Бях чела и чувала доста за фазата на транзиция (последните 2 см от разкритието) и се бях подготвила психически да съм силна и да не се предавам. Радвам се, че успях и всъщност нито за миг до самия край през главата ми не мина и мисъл на колебание. Разбира се, подкрепата в лицето на Мартин и на целия екип беше незаменима.

След като получих пълно разкритие, някъде към 2 часа след полунощ, започнаха да се прокрадват съмнения, че бебето няма как да излезе, тъй като всички методи, които прилагахме, за да се намести, оставаха без резултат. Прекарах малко над два часа в доста мъчителни опити при пълно разкритие. Не исках да се предавам, все пак беше ми мечта да дам най-доброто на бебето си и да го родя по естествен начин. Усещах, че енергията ми бе на изчерпване, а прегледите от страна на д-р Дончева и на старшата акушерка Емилия Казълова показваха, че бебето не успява да навлезе в родилния канал и стоеше все така високо. Докосваха главата му при изкуствените напъни, които правех (защото истински все още нямах или бяха много леки), но след това пак се връщаше нагоре. Докато ме преглеждаха, трябваше да съм легнала по гръб или полу-легнала, а това беше изключително болезнено и неудобно за мен и бебето. Успяха да ме убедят, че няма как бебето да слезе и да излезе през родилния канал и малко преди 5 часа сутринта подписах документите за повторно цезарово сечение след като бях опитала всичко. Устно съгласие така и никога не дадох, просто защото не исках да го изричам на глас.

Операцията беше доста тежка и продължи по-дълго от стандартното време. Оказа се, че някаква физиологична особеност на костите ми, в комбинация с размера на бебето и неоптималната му позиция, не са му позволявали да успее да се намести и съответно да мине през родилния канал. Скоро след края на операцията се срещнах и със съществото, което ме накара да се влюбя отново на мига. Хубавото на болницата, която избрахме, е че можеш да си неразделно с бебето си дори и след операция, на което аз много държах. А още преди да стигне до мен, той се беше срещнал с баща си, докато довършваха операцията ми. Засука веднага като го поставих на гърдите си и оттогава не е спирал.

Всъщност макар и да се разминах с осъществяването на мечтата си за vbac, се почувствах душевно изцелена, тъй като този път успях да дам на детето си по-голямата част от преимуществата на едно спонтанно започнало раждане, без медикаментозна намеса почти до самия край. Имах пълната свобода да се движа, да облекчавам болката с помощта на съпруга ми и целия екип, който бях избрала да е с мен в този момент. Нямаше да се справя толкова добре без тяхната подкрепа и насърчение. Знаех, че ако се стигне до повторна операция, то тя ще е истински необходима и няма да имам съмненията, с които живеех от предходната такава. В крайна сметка усещането, което имах, бе на удовлетворение и надежда.

Знам, че ако някой ден Господ реши да ми изпрати трето дете и него ще опитам да родя естествено.