Историята на първото раждане с дула в МБАЛ "Надежда", след като през месец март новата болница прие дули от АБД да подкрепят майките по време на раждане. В плана за раждане на майката беше заявено желанието за присъствието на дула и това беше единственото, което не се изпълни съвсем точно. Защо - вижте какво разказва майката.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------

През септември 2012 г. при изследванията след една бъбречна криза и цистит разбрах, че съм бременна. Не си бях представяла точно по този начин да го разбера, но ето че „нещото“ се беше случило!

В онзи момент не мислех още за раждането – как си го представям. Ако трябва да съм честна, не си го представях. Исках да се насладя на бременността си – като че ли щеше да продължи вечно... Чувствах се отлично, нямах сутрешно гадене, имах намерение да ходя на работа до последно (т.е. до края на март). Съпругът ми от време на време ме приземяваше – според него трябваше още от този момент да имам ясна представа за това как искам да се случи раждането и съответно да започна да се подготвям. Всъщност той откри, ровейки се в нета, че съществуват жени, наречени дули, и че бих се чувствала много по-добре, ако се възползвам от възможността да родя в присъствието на дула. Аз исках той да присъства на раждането (ако реша да е нормално), но според него една дула щеше да ми бъде доста повече от полза отколкото той. Няма да крия, че бях пред дилема – в редките моменти, когато си мислех за все още далечния момент на раждането, сякаш надделяваше мисълта за секцио, а не за нормално и естествено раждане. Защото болката ме плашеше. Твърде глупаво!

Таткото не смяташе да присъства, но в последствие дъщеря му щеше да се окаже на друго мнение.

През декември посетихме среща с дулите. Това беше преломният за мен момент – изпари се всяка мисъл и желание за секцио. Знаех, че искам да родя максимално естествено, защото това е възможно най-добрият старт за моето здраво бебе, както и за мен самата като майка. Страхът от болката отстъпи място на едно странно нетърпение, което изпитвах, представяйки си все още далечния ден през месец май, когато щеше да се появи нашето бебе.

Два месеца по-късно се свързах с дулите, използвайки един от телефоните за контакт на сайта на Асоциация на българските дули http://www.bgduli.com/. Исках да получа актуална информация в кои болници в София мога да родя в присъствието на дула. На следващия ден се срещнах с Йоана. Срещата беше по-скоро информативна – за мен, предполагам и за нея. След срещата си разменихме няколко мейла, в последствие посетих една нейна лекция и още една среща на дулите. Знаех, че при избора на дула е добре да се срещна с две или повече дули, за да преценя коя ще ми „пасне“. Първоначално така и планирах да направя. Междувременно обаче реших и съобщих на Йоана, че, ако желае, искам тя да бъде моята дула. Тя много се зарадва. Усещах, че всичко започва да се нарежда.

Трябваше да се спрем на болница. Посетихме няколко. Фаворитът ми беше новооткритият център „Надежда“. Имаха прекрасно оборудвана зала за естествено активно раждане. На деня на отворените врати Йоана беше с мен и съпруга ми. Там до момента не беше имало раждане в присъствието на дула. Щяхме да сме първи.

Междувременно в края на февруари спрях да ходя на работа. Имах контракции и се бях притеснила, затова прецених, че е по-добре да си остана вкъщи. В началото на март започнах да посещавам курс по йога за бременни в Арт йога студио „Янтра“ http://yantra.natalyoga.net/. Единствено съжалявах, че не съм започнала по-рано. Прекрасно ми се отразяваше – не само физически.

Често експлоатираното „тесен таз“ се стовари и върху мен – макар че аз отказвах да го приема. В крайна сметка бебето не беше голямо, както и аз. Нормалното, а не оперативно раждане си остана на дневен ред до края – за моя радост, включително и след преглед в „Надежда“, при д-р Генадиева. Но с уговорката, че всичко щеше да стане ясно едва когато започне самото раждане. Йоана все ми казваше, че тазът ми е много хубав и че бебето добре знае къде се е озовало.

Терминът ми беше 14 май. Спрях да ходя на йога седмица преди термина, защото се появиха болки в таза. Няколко дни преди термина сърдечните тонове на бебето се оказаха прекалено високи. Трябваше да ходя често на запис. Само се надявах да не се наложи предизвикване на раждането по-рано или планово секцио. Притеснявах се и за бебето. На следващия запис обаче всичко си беше наред.
С Йоана все се разминавахме – така и не успяхме да се видим в седмиците преди раждането. Чувахме се по телефона.

На 12 срещу 13 май в 2 ч. усетих, че имам контракции. Станах, за да мога да заемам пози, които облекчават болката. Помагаше ми и голямата топка фитбол, както и душ. Контракциите продължиха до 4 сутринта, когато си легнах и съм заспала.

На 13-ти през деня имах контракции, но не регулярни и не особено силни. Вечерта си легнах към 22.30 ч. Към 2 ч. се събудих с болки. Реших, че предходната нощ се повтаря - контракциите не бяха по-различни. Към 4.30 ч. си легнах, исках да поспя. Не исках да притеснявам Йоана с фалшива тревога, най-малкото не ми бяха изтекли водите все още. С Йоана имахме уговорка, преди да отидем в болницата, тя да дойде вкъщи и да е до мен през цялото време. Към 5 й се обадих, казах й, че ме боли. Тя ме попита дали искам да дойде у дома или да се видим направо в болницата. Решихме, че е по-добре да се срещнем в „Надежда“. Обадих се на д-р Генадиева. Казах й, че

май е време да отиваме към болницата. И тя, както и Йоана, звучеше изключително спокойно по телефона, което ме накара донякъде да се успокоя и аз – болките бяха станали по-силни. Изкъпах се и тръгнахме към 5 и нещо. Докато лежах на задната седалка, обърната наляво с десен бос крак опрян на стъклото, усещах, че бебето няма търпение да излезе. Не ми се вярваше, тъй като предвид факта, че това ми е първо раждане, очаквах да продължи минимум 10-12 часа и да боли много. Когато влязохме в подземния паркинг на „Надежда“, вече усещах, че бебето излиза. За миг ме обзе паника, защото не знаех дали то е добре, страхувах се да не се задуши. Всичко се случваше толкова бързо! Съпругът ми ми помогна да изляза от колата, като непосредствено преди това усетих как ме облива вода. И видях детето си! Почти веднага след това чух много бързи приближаващи стъпки – Йоана тичаше към нас. Сложиха ме да седна. Та това беше нашето бебе, което не дочака да стигнем до родилната зала! Толкова беше мъничка и съвършена!И беше вече тук пред нас! Може би съм била в кратък шок, защото не съм си представяла нещо подобно никога. Кой би си го представил всъщност?! Аз и таткото стояхме безмълвни, а Йоана не спираше да ми повтаря, че съм герой.
Времето ми се струваше някак сгъстено – все едно всичко се случваше едновременно. Д-р Генадиева и екипът бяха тук. Една от акушерките преряза пъпната връв, която беше спряла да пулсира. Седнах в количка и ме откараха в родилна зала. До мен бяха съпругът ми и Йоана. Останаха с мен до края. Раждане на плацентата, преглед, контрахиране на матката, два шева и готово. Бебето си беше при мен, сложиха го върху гърдите ми. Йоана ми помогна за първите опити за кърмене.

Искам да благодаря на д-р Генадиева – от целия лекарски екип тя запази най-голямо самообладание в създалата се ситуация и беше наистина освен невероятен професионалист, и човек.

Искам да благодаря на Йоана – че дотича съвсем навреме, че ме подкрепяше и успокояваше през цялото време и че ми повтаряше колко съм красива и как всичко е перфектно!

Искам да благодаря на съпруга си за непрестанното обгрижване и че все пак присъства на раждането на дъщеря ни – явно тя така си беше решила!

Искам да благодаря на дъщеря си за подарената възможност и за това, на което ме научи още в първите секунди от живота си извън моето тяло.

Това беше моето шеметно раждане – без болката, която дотогава си бях представяла, кратко, бързо и определено история, която ще разкажем на дъщеря ни един ден. Една твърде лична история, която в крайна сметка се реших да споделя. Бременността и раждането действително трансформират и учат.

Имах красива бременност. Наричах бебето „топче“ – защото коремът ми имаше формата на топче и защото малкото човече се движеше вътре като топче за пинг понг.
Тя се казва Елия. Появи се точно и скорострелно за срещата ни – на 14 май, малко преди 6 ч. сутринта. Докато я гледах, си мислех, че тя е най-невероятното и миниатюрно нещо, което някога съм виждала...

Десислава