Дула разказ на Тони Калушкова

Въпреки че не съм от най- добрите „писатели”, ще се опитам с този разказ да предам емоциите и преживяванията, които изпитахме всички ние като участници в това невероятно раждане.

И така, как започна всичко?

В края на август получих имейл от жена, която не познавах. Пишеше, че е от Габрово и се интересува от възможностите за раждане с дула. Искаше да получи повече информация за мен самата – като професионален стаж и компетенции.

В писмото обясняваше, че е взела координатите ми от сайта на Българската асоциация на дулите. Замислих се как да й отговоря и дали бих могла да й предложа някаква възможност?

В нашата болница в Търново нямаше опция, въпреки,че преди два месеца бях внесла предложение до изпълнителния директор да се въведе услугата в нашето родилно отделение - нямах отговор.
 

Предложих да се срещнем и да поговорим, за да обсъдим вариант, в който да разговяряме с нейния лекар и ако той приеме, да я придружа в Габрово.
 

Оказа се обаче, че тя няма уговорка с никого за раждането. Семейството очакваше второто си дете и искаха раждането да протече по възможно най естествения начин – без системи и без излишни манипулации. Всъщност те не искаха кой знае какво – само най-нормалните неща като финален завършек на една безпроблемна и много желана бременност!
 

Тогава се сетих за д-р Магдалена Джикова – бях се запознала с нея преди две години на семинара с Клер Лопринци, който организирах в Търнаво. /Тя всъщност беше единственият лекар, който дойде тогава, въпреки че бях изпратила покани до всички родилни отделения в региона/. Още тогава ми направи много добро впечатление виждането й относно това как трябва да протича раждането.
 

Д-р Джикова е търновка, но живее и работи в град Ловеч. Преди няколко месеца се срещнахме на една конференция и си говорихме доста за промените у нас около раждането. Беше започнала да приема пациенти в един нов медицински център в Търново,  а също така ми спомена, че дава дежурства в болницата в град Левски и че екипът там е много толерантен към родилките, че допускат татковците и близките и т.н.
 

Предложих на Женя и съпруга й да ги запозная с нея, обясних им, че възможностите да получат желаното раждане биха могли да се случат, но в град Левски. Те по никакъв начин не се притесниха от това и уговорихме час за среща с лекарката.
 

В деня на срещата отидохме при нея и те бяха подготвили няколко въпроса, които бяха важни за тях – „Може ли без системи?”, „Може ли без постоянни записи на тоновете на бебето?”, „Може ли да не се прерязва пъпната връв веднага след раждането, а да се изчакат да спрат пулсациите, може ли бебето да се сложи на гърдата веднага след като се роди, за да засуче?” На всички тях получиха отговор „Да”.
 

Разбира се, направиха преглед, за да може лекарката да е наясно с бременността – все пак до термина оставаха само две седмици, а и тя не беше наблюдаващият и лекар. Уговориха се да отидат в болницата, за да се запознаят с обстановката и да вземат окончателно решение.
Честно казано за тях нямаше никакво значение каква ще е обстановката и къде е болницата – важно беше, че имаха реална възможност да осъществят мечтата си.
 

Не бих могла да ви опиша каква радост и щастие изпитваха от това, че за първи път никой не им казваше, че това са нереални и невъзможни неща, никой не им казваше, че това което искат е лудост и не може да се случи (бяха срещнали доста отпор и негативизъм от близки и познати говорейки за нaчина по който искат да протече предстоящото раждане). Лицата им грееха, а таткото непрекъснато повтаряше – „добре,че има хора като вас, добре че ви открихме.” Тогава аз самата се почувствах невероятно – да сбъднеш мечтата на някого и да му окажеш помощ, когато всичко изглежда невъзможно, те кара да изпитваш такова задоволство и удовлетвореност, че си мисля, че ако ставаше въпрос за мен самата нямаше да се вълнувам толкова много.
 

И така, разделихме се и зачакахме термина. Датата беше 13 септември, но д- р Джикова щеше да отсъства от страната до 14 и се разбраха „да я чакат”, докъто се върне и Женя да не ражда до тогава.
 

Разбрахме се да се чуваме по телефона, но аз много внимавах това да не бъде много често, защото знам колко е досадно, когато наближи датата, всички  да ти звънят и да питат какво става, не си ли родила още и т.н.
 

Разбира се на 13 септември не се случи нищо, но и очакванията на д-р Джикова бяха такива – Женя беше родила първото си дете преди три години и половина с 12 дни закъснение от термина. Тогава обаче раждането е било индуцирано и това беше основната причина сега да не иска да се случва същото.
 

Очакването беше изключително забавно за тях двамата. За да “елиминират” изненадите, Женя и Пепи си организираха втори меден месец, като отседнаха в един хотел в град Левски и пътуваха всеки ден до различни дестинации  в района . Разхождаха се и се наслаждаваха на времето прекарано заедно в  очакването на малкото човече.
 

Дните минаваха, а бебето нямаше никакво намерение да се ражда. На седмия ден след термина направиха запис на тоновете и се установи, че всичко е ОК , а контракции нямаше. Бяха се уговорили с лекарката, ако всичко е наред, да изчакат раждането да започне само.
 

На 22-ри вечерта ми звъннаха и звучаха малко притеснено - чакането и постоянните въпроси от близките и приятелите ги бяха поизнервили.
 

Говорихме и ги уверих, че щом тоновете на бебчето са добре, значи всичко е наред. Женя прилагаше всякакви методи, за които беше чула или прочела, за да провикира започване на раждането, но най- важното, което трябваше да направи всъщност, беше да се успокои.
 

Така и се случи ,след разговора ни започна да пие капки на Д-р Бах, които си беше приготвила за раждането, и на следващият ден вече и двамата бяха доста по-спокойни. Това спокойствие явно беше оценено от бебето, защото на 24 септември около 2.30ч. през нощта телефонът ми звънна – бяха те. Контракциите бяха започнали около 11.30 вечерта и все още не бяха регулярни – през 5, 10 минути и с малка продължителност, но продължаваха вече три часа, което беше сигурен знак, че раждането започва. Разбрахме се, че ще отидат в болницата, за да я прегледат и установят какво е разкритието, а аз през това време ще се приготвя, за да тръгна.
Прегледът установи 2 см разкритие и аз се успокоих, защото имах достатъчно време да стигна от Търново до Левски. Бяха се обадили и на лекарката.
 

Усещането за мен беше изключително вълнуващо. Ще се запитате, защо една акушерка ще преживява толкова емоционално раждането и то на съвсем непознати хора – нали това е работата на акушерките – да помагат за раждането на бебетата? И защо една акушерка ще иска да бъде  дула?
 

Ами много просто – през тези две години откакто направих центъра посетих много обучения и конференции, срещнах се с имена като д-р Мишел Оден, Джейн Тритън, Дебра Паскали Бонаро и много други световно признати имена, които говореха за едно по-различно раждане.От учебните филмчета  виждах емоциите, които преживяваха майките раждайки в спокойна обстановка, без напрежение и стрес, в обкръжението на близки хора и без излишни манипулации. Раждането, което познавах от акушерската си професия, протичаше по съвсем различен начин и за мен това да придружа семейството беше възможност да се уверя, че всичко това, което бях слушала и виждала, наистина е възможно. Много важна беше и позицията на лекарката. Освен това в рамките на този почти един месец откакто се запознах с Женя и съпруга й аз вече ги чувствах толкова близки, радвах им се на начина, по който очакваха бебето си, виждах абсолютната подкрепа от страна на таткото, който беше готов на всичко, за да сбъдне мечтата на Женя за едно естественно раждане и се чувствах щастлива, че имам шанса да бъда част от това преживяване.
 

И така, тръгнах от Търново към 4 ч.сутринта. Пътувах сама, но през цялото време си представях как ще протече всичко. Знаех, че те са в добри ръце и бях абсолютно спокойна. Така и не разбрах как съм изминала тези почти 60 километра, когато към 5ч. пристигнах в болницата. Пепи ме посрещна и се качихме в родилно отделение. Запознаха ме с колежката, която беше дежурна – вече и бяха разказали за дулите и че на тяхното раждане ще присъства такава жена.Тя не беше чувала за това, но ме прие изключително радушно и мило. Бяха ги настанили в самостоятелна стая, а когато влязох вътре лампата беше изгасена, Женя седеше на леглото по”турски”, а в стаята се разнасяха аромати на лавандула и жасмин. Тя беше изключително спокойна и дори се шегувахме за това как е започнало всичко.
 

Малко по-късно дойде и д-р Джикова.Тогава направиха преглед, за да установят докъде е стигнало разкритието и резултатът беше 4 см. Имахме достатъчно време, а Женя и съпругът и дори излязоха на сутрешна разходка. Никой не бързаше. През цялото време седяхме в стаята необезпокоявани – единствената намеса от страна на акушерките беше да дойдат да засекат контракциите и да чуят тоновете с акушерска слушалка, докторката просто идваше при нас и си говорехме, смеехме се и дори гледахме изявата на малката им дъщеричка при бате Енчо в интернет. (Болницата има и безжичен интернет ;-)
 

Когато започваха контракциите, Женя сменяше позициите и се чувстваше най-комфортно на топката или застанала на четири крака върху възглавници. Масажът, който аз и съпругът й правехме на гърба и кръста, имаше изключително успокояващ ефект и значително облекчаваше усещанията й.
 

Най-интересното беше, че когато се почувстваше изморена и искаше да си почине, просто лягаше на една страна в леглото, а бебчето сякаш разбираше, че мама има нужда от почивка и притихваше, а контракциите спираха за известно време. И така няколко часа, докато контракциите се засилят и станат по-продължителни. Вече беше ясно, че раждането ще бъде съвсем скоро и Женя започна да остава по-дълго време в изправено положение или да ходи. Просто следваше инстинктите си. Вторият и последен преглед от страна на лекарката в 13.30ч. установи пълно разкритие, а и майката вече започваше да усеща напъни. И в този момент изтекоха околоплодните води – съвсем естествено и спонтанна в резултат на пълното разкритие и слязното вече ниско долу бебче. Преместиха ни в родилна зала, където ни чакаха акушерките Ирена Кирилова и Росица Дамянова – изключително спокойни и създаващи усещане за сигурност. След няколко напъна и с напътствия от тяхна страна Ели се появи на бял свят, изплака и веднага я дадоха на мама, без да прерязват пъпната връв. Изчакаха няколко минутки и поканиха таткото да направи това. А той беше толкова развълнуван и сякаш объркан, леко притеснен и в същото време много щастлив, защото беше станал свидетел на магията на раждането на дъщеричката си.
 

Тази гледка не може да се опише с думи – тя трябва да се преживее – кротко спящото бебе, засукало почти ведната след раждането и сгушено в майката, сияеща от щастие.
 

За всички нас, които присъствахме на това раждане, това беше подарък от Жени, Пепи и малката Ели.
 

Тони Калушкова

☺