Разказва Таня Лисичкова, дула
-
Всеки, който познава Мария, знае, че тя е изключително позитивен човек и ''цикламена'' личност, ярка като любимият й цвят. Запознахме се преди няколко години, по време на обучението ни за консултанти по кърмене. Както обикновено става, едното води до другото и покрай кърмаческите въпроси, се опознахме добре. Тя вече имаше едно момиченце, когато преминах практическия курс за дули, и въпреки че второ бебе не се очертаваше веднага, още тогава ме извести с новината, че ме е избрала да й бъда дула.

Да си призная честно, не погледнах сериозно на това нейно желание, тъй като дори не беше бременна, а и с времето желанията на хората се променят. Но тя забременя и ми напомни. Още от началото разказваше на общите ни познати, че „ще раждаме заедно“ и държеше на желанието си до последния ден. Такава е Мария, науми ли си нещо, то просто се случва.
 

Бременността й се изниза бързо и скоро се озовахме в деветия й месец, говорейки за честите й подготвителни контракции и какви мерки взима за ниския си хемоглобин. Седмиците напредваха все повече и двете си мислехме за големия ден, но така и не успяхме да се видим без децата насаме, за да се разберем в детайли какво точно ще очаква от мен. Нейният план за раждане беше неписан и прост: „отиваме в болницата, разказваме си вицове, смеем се и набързо раждаме“.  
 

Така беше до един слънчев следобед, когато ми писа, че контракциите й са все по-продължителни и на равен интервал, че има позиви да ходи по-често до тоалетната и че май нещо става. Казах й, че се подготвя и ако я заболи кръста, да ми се обади, за да видим какво да правим по-натaтък. Тя през цялото време си беше с детето - активна и дори отиде при майка си - в градината, нещо да садят. Много ми харесваше подходът й - беше весела, спокойна и действаше някак с размах.
 

Малко по-късно ми изпрати съобщение, че контракциите й са се зачестили - на около 6 минути, че има „менструална“ болка и че кръстът я боли. Казваше, че се връща вкъщи да се види с мъжа си, който си беше пристигнал от работа, и че ако има по-голямо развитие, ще ми позвъни.
 

До момента предполагах, че може би тази вечер ще тръгнем към болницата, за да роди, но след като разбрах, че мъжът й пристига, си помислих, че едва ли ще стане така. Не се бяха виждали цяла седмица и бях почти сигурна: фактът, че са заедно, ще я разсее и ще я отклони от „целта“.
 

Така се получи. Късно вечерта тя ми каза, че контракциите й са се „върнали“ пак на 10 минути, а след още малко ми съобщи, че са спрели съвсем. На сутринта ми писа за "отчет" да ми каже, че няма никакви контракции.  Отговорих, че това е в реда на нещата и че чакането продължава. На нея обаче не й се искаше да чака, вече беше нетърпелива час по-скоро да си гушне своята малка принцеса.
 

Докато си говорехме, усетих,  че освен нетърпението, може би все пак се притеснява и има някаква „задръжка“. Обясних й, че ако нещо я тревожи, хормоналният процес, ръководещ раждането, може да се „разбърка“ и раждането да се забави. Затова, ако има някаква тревога, да си зададе въпроса каква е, да си изчисти съзнанието от нея и да се освободи.
 

Тя разбра какво й казвам и много бързо осъзна причината, която сякаш я стопираше. Хормоните си казаха думата и си изля емоцията, която се беше събрала. Този изблик безотказно подейства, защото много бързо й мина и след това отново беше усмихната и позитивна, както преди. Ето, че бяхме на прав път и отново всичко беше идеално! Възхищавам се на духа й и на положителната нагласа, която винаги надделява.
 

Похвали се, че пак има контракции и й казах, че заслужава да си направи подарък. Тъй като Мария има голямо чувство за хумор, подаръкът й беше да се изруси и да излезе навън. След половин ден вече бяхме сигурни, че всичко върви чудесно и че прекрасният миг наближава...
 

На 6 октомври, в 16 ч., ми изпрати смс да ми каже, че с мъжа й са се отдали на любовта си и че има засилващи се контракции от обяд. Много се зарадвах на новината, защото вече нямах съмнение, че всичко върви по вода. Още по-хубавото беше, че нищо не я болеше и това беше идеалното допълнение.
 

Знаеше за листата от малина и беше тръгнала към двора на майка си, за да си набере и да си направи чай от тях. Все още си усещаше корема високо, затова й предложих да поизкачва малко стълби странично (с обърнато тяло настрани). Разбрахме се, ако има още новини, веднага да ме информира.
 

В 17:30 не ми писа, а се обади и за мен беше ясен знак, че това е новина. Тя в еуфория ми съобщи, че й изтичат водите. Казахме си да се обади на докторката си и когато тя каже, да тръгнем към болницата. Д-р Дончева я посъветва, като се приготви, да тръгва и за последно се уговорихме да се чакаме там.
 

Пристигнах в болницата в 18:30, облечена с малка черна рокля, в чест на предстоящия купон. Знаех, че Мария ще бъде прекрасна, гримирана и ми харесваше да сме в синхрон. Тя ме посрещна от леглото усмихната и преговорихме какво се беше случило, докато съм била на път.
 

Докторът вече ме беше информирал, че е с 5 см разкритие и че според него ще роди до вечерта. Това, с което тя ме изненада, беше, че въпреки изтеклите води, контракциите й са спрели. Явно пътуването  до болницата и новата обстановка беше изиграло роля или просто тялото й си взимаше почивка. Докато си мислех за тези неща, дойде акушерката да я попита за клизма и тя я прие. След клизмата последва тоалет, после постъпилата на смяна акушерка Емилия дойде да се представи и вече нещата вървяха поред.
 

В стаята влязоха приятели на Мария, след малко и Елеонора с фотоапарата дойде, ние с бъдещия татко също бяхме вътре и от толкова много близки хора, стаята съвсем отесня. Скоро, обаче, приятелите й излязоха и останахме само с нея и мъжа й. Ели направи една бърза снимка като видя, че слагам ръце на кръста й при една контракция, и дискретно си излезе – в 19:30.
 

Тогава сякаш Мария осъзна за какво беше дошла. От този момент нататък, бях свидетел на изумително преживяване, до което имах щастието да се докосна. Разбрахме се, че най-много я облекчава продължителен натиск в кръста – при първите контракции лесно установихме, че това беше нейният начин да се справя със засилващата се болка.  Пожела да се разходим и отидихме в коридора. Разходката веднага задвижи процеса и контракциите започнаха да зачестяват. На всяко кръгче получаваше контракция и спираше да се подпре на парапета, а аз я притисках малко над кръста и й напомнях да диша. Продължавахме да ходим и когато д-р Дончева дойде, бяхме спрели отново. Тя внимателно изчака, поздрави с мила усмивка и предложи на Мария да я прегледа.
 

Прегледът установи 8 см разкритие. Тъй като бебето беше все още доста високо, отново излязохме да се разхождаме в коридора. Контракциите бяха на всяко кръгче, което правехме, след кратко, вече трябваше да спираме на всяко половин кръгче, а Мария искаше да я притискам все по-надолу към кръста, към опашната кост. Бебето слизаше.
 

Когато контракциите станаха твърде чести и почти на всяка крачка, се прибрахме в стаята, за да може по-добре да си почива. Мария седна на голямата гумена топка да си отдъхне и направи няколко кръгови движения. Там пробвахме за кратко вариант за облекчаване със слинг, но следващата контракция дойде и тя се премести върху голям фотьойл, коленичила и подпряна на облегалката му. Натискът, който имаше нужда да й прилагам, беше все по-голям. Въпреки климатика, започна да й става много горещо и между контракциите искаше по глътка вода. Докато си почиваше, й веех с едно списание, защото челото й беше започнало да се поти.
 

В един момент пожела студен душ и това беше единственото, за което я разубедих. Не бях сигурна дали студената вода нямаше да я „пресече“. Беше ОК да си плиска лицето и да пие вода, така че през цялото време си пийваше на малки глътки. Беше се хранила през деня и имаше достатъчно сили досега.
 

След последната контракция пожела да си полегне на леглото, за да си отпусне и краката. Там легна странично и тъй като нямаше допълнителна възглавница, която да сложим между краката, й повдигнах горния крак и го държах така, докато си почива. Тази поза позволи на бебето да се намести по-добре и следващата контракция беше вече доста интензивна. Тя инстинктивно се обърна на колене и се подпря с ръце. Казах й да диша. Тъй като натискът, който я облекчаваше, беше доста силен, ми беше трудно да го прилагам така, както беше застанала на леглото. Помолих бързо мъжа й да ме смени, а аз отидох до главата й и й напомних да диша. Тогава каза, че има напън, и отново й напомних да не напъва, а само да диша. Но напънът беше по-силен от нея.
 

Направих крачка да повикам акушерката, но Мария ми извика да стоя при нея, затова отиде мъжът й. В стаята влязоха акушерката, след нея дойде и докторката. Предложиха да я прегледат, за да видят докъде е стигнал процесът. Разкритието се беше увеличило и бебето беше слязло, но не съвсем докрай.
 

Мария пожела да отиде да се наплиска с вода. През това време намокрих една кърпа, за да й направя компрес,  ако пожелае. Следващата контракция я свари като излизаше. Тя клекна до леглото и акушерката предложи да направим онзи натиск от двете горни страни на таза, който му помага да се разтвори в долната част и прави място главичката на бебето да се намести съвсем. След като положих длани под сигурните й ръце и започнах да притискам, усетих как от това Мария още повече се облекчава.
 

Тази техника беше последното нещо, което допринесе за слизането на бебето и я обезболяваше при последните силни контракции. Бяхме я учили на обучението за дули, но най-доброто училище е практиката с раждаща жена. Прогресът от нея беше очевиден. След два такива натиска акушерката Емилия ме смени, а аз се преместих до главата на Мария, за да я освежа с мократа кърпа и още малко да й повея. Справяше се перфектно и се беше отдала на преживяването. Последните няколко контракции бяха много интензивни и тя ми потърси ръката, дишахме заедно, гледах да й е хладно и я усещах как се е устремила. Вече не искаше да стои върху леглото, защото й беше прекалено  меко. Коленичи на твърдо, на земята, и се подпираше върху възглавницата на фотьойла.
 

Така дойдоха напъните. Мария каза, че й се напъва и тялото й само го прави. Имаше един-два напъна и акушерката погледна под нея дали вече не се вижда главичката на бебето. Тогава с д-р Дончева казаха, че е време за родилна зала. Мария изпи няколко глътки вода на екс, а аз взех водата и кърпата за компрес и тръгнахме към близката зала отсреща.
 

Когато се качи на родилното легло, се събра медицинският екип, акушерката „пое“ раждането и скоро щяхме да празнуваме един нов живот. След като я преместиха в родилна зала и трябваше да легне по гръб, напъните й не бяха така силни, както когато беше клекнала в стаята си и вече трябваше да напъва волево. Дишането й беше по-плитко и учестено и несъзнателно направихме няколко вдишвания заедно, за да забавим ритъма.
 

Когато напъваше, й придържах главата, за да й е по-удобно. Между контракциите искаше по глътка вода и да й охлаждам челото. Беше съсредоточена в насоките на акушерката, но от време на време ме поглеждаше, а аз казвах, че се справя добре. Общуваше с екипа, който я окуражаваше на висок глас, но успяваше да чува и мен. Не исках да преча, подкрепях я тихо. Сетивата й бяха достатъчно изострени, за да реагира и на най-ниския звук.
 

След няколко контролирани напъна, се показа главичката на бебето и й прошепнах, че е тъмна, както си я беше поръчала. След още няколко напъна, Аничка се роди в 20:25ч., цели 4.030кг.
 

Още докато бебето излизаше, Мария пожела да извикам мъжа й и той успя да види своята дъщеричка при първата й глътка въздух и да чуе първия й звук. Поставиха я веднага на корема на мама, но все още дължината на пъпната връв не позволяваше да я приближат до гърдите й. Изчакаха да спре пулсирането на връвта и когато я прерязаха, Аничка полегна на голите гърди на мама, пред погледа на щастливия татко. Беше решила да си почива и не засука веднага.  След  малко я взеха за мерки и теглилки, а през това време трябваше да се роди плацентата. След още няколко напъна и това приключи успешно и върнаха Ани отново върху мама. Така полежаха двете голи - кожа до кожа, завити с едно общо юрганче.
 

Ели беше влязла в залата и вече беше направила няколко хубави снимки.  А  докато д-р Дончева й сложи два козметични шева, с Мария си говорехме щастливи. Последваха още снимки, направиха й родилния стол на легло, за да може да си почине, и поканиха да влязат всичките й близки...

...

Възхитена съм от увереността на това смело момиче, тя беше отдадена през цялото време на това, което искаше – да роди бързо и безпроблемно. Постигна го, беше красива и силна и се радвам, че бях до нея. През цялата бременност и по време на раждането, свърши чудесна работа. Позитивизмът й и убедеността, че всичко ще бъде наред, й помогнаха да изпълни плана си на 100% и тя получи своето раждане такова, каквото го искаше - сред близките си хора и в подкрепяща среда.
 

Много добро впечатление ми направи и д-р Марта Дончева, която до момента не познавах. В присъствието й се четеше уважение към раждането, като към естествен процес. Сигурна съм, че Мария ще помни нейната спокойна усмивка и окуражаващи думи. Тя вярваше, че Мария ще се справи и я остави да води собственото си раждане такова, каквото тя самата го усещаше. Фактът, че й предостави изцяло свободата да се движи и да заема позите, които са й удобни, допринесе много за последвалия бърз развой.
 

Акушерката Емилия Казълова, с професионализма си и с насоките си по време на втора и трета фаза от раждането, беше важна част от този чудесен екип. С нея отново се срещнахме, този път не в ролята ми на родилка, а на дула. Лично й благодаря за доверието, за споделения опит и за грижата към Мария.
 

А Мария... Мария сияе от щастие - доволна от себе си, от преживяното, усетила отново женската си сила, изпълнена с любов. С удоволствие кърми малката принцеса и се радва на нейната мъничка розова усмивка.

Всички разкази на тази дула можете да прочетете тук: http://mydoula.bg/cat/stories/

_