И така, с 25кг. отгоре се оказах в осмия месец. Всичко минаваше добре. Бременеех без никакви притеснения и проблеми (освен дали малкия ще се роди със сини очи). Похапвах си без притеснения за вече облата ми форма, правех си дълги разходки и се радвах на всичко, което се случваше. Може би бяха хормоните, но тази бременност ме връщаше в най-сладките ми моменти досега... без връзка с нея, просто изживявах радости и чувства, усещах аромати и вълнения, които съм изпитвала като дете, като тинейджър или още кой знае кога. Забравени, спонтанни, сладки емоции...

Пиех поредния следобен чай, който предхождаше 4-часова дрямка преди вечеря. Изведнъж някак нахлу едно притеснение. Без видима причина. Обвзе ме страх. Страх, че нещо ще се обърка, страх, че може да не се справя и да попадна сред хора, които няма да ме разберат. Представях си постоянно една сцена, един миг от раждането и то все този, в който ставаше нещо нередно. Не знаех какво е това и защо така го усещам. Просто беше една мъгла в един конкретен момент, която не знаех как да визуализирам, но ме караше да се притеснявам и то не малко.

Стана вторник, редовният ден за училището за родители, което посещавах. Както обикновено изнудвах съпруга си да дойде с мен. Той, дали поради това, че често беше единствен татко, или защото вече беше чул доста неща за матката и зърната ми, които не бяха в първоначалните му представи най-вероятно, но не изпитваше особено желание да идва на тези лекции. Както и да е, та въпросния ден той не успя и аз отидох сама. Не знам дали заради вкусното меню в ресторанта, в който се провеждаше или заради подкрепата, която получавах там, но обожавах тези вечери. Сред себеподобни китове... е тук-там имаше по някоя стройна мама за вдъхновение, в която обикновено всички гледахме.

Говорихме за раждането. Майките, очакващи второто си  дете, разкаваха за първите си раждания в нашите родни заведения. Майко мила, едва ли не, ако не избереш екип, не се знае дали на 99% няма да ти се „случи“ нещо в болницата, така че да си усвоят максимално пътеките по здравна каса. Бяха драматични някои преживявания, не, те бяха направо травматични! Тук започна една битка в мен за идеята за „безплатно“ раждане, срещу идеята да си подсигуря спокойствие срещу 1900лв. Много ми се виждаха и го обмислях от всевъзможни гледни точки. Параноята взимаше връх и все повече накланяше везната към частна болница. Но и това не ме успокои, явно бях толкова притеснена от тези разкази, в допълнение на моята представа за ония прословут момент с объркването, че вече имах нужда от още по-силна подкрепа.

Тогава една малка идея някак избута оная тегавина и притеснението за момент. Дула! Искам дула! Аз съм параноична, страхлива, е... понякога силна като бик, но сега бикът беше избягал, имах нужда някой да го хване за рогата и да ми го върне. Та, взех телефона и си организирах среща с Таня Лисичкова, моят бикоборец!  В очакване на срещата с нея в мола, похапвах поредната сладка причина за следващите 300 грама отгоре. Ето я и нея! Ведра, малка, сладка, харизматична и някак... просто искрена. Поговорихме. Бяха минали 5 минути само и вече знаех, че ще е тя. Така, малко по малко, онова първоначално спокойствие започваше да се възвръща.

Последваха няколко срещи преди раждането. Толкова полезни ми бяха. Бях изчела тонове информация за раждането, за симтомите, за това как протича, за кърменето и грижата за бебето след това, по колко да ака, по колко да пишка, как се къпе, а как се слага на гърдата и колко често. Говорихме за всичко това. Тя ми беше ориентир, а в тази бъркотия е чудесно да имаш един човек, един източник, на който да вярваш и който да те ръководи. Или поне да те държи за ръка. А като стана дума за държене за ръка единствената битка, която водехме с Таня беше по въпроса за таткото по време на раждане. Как, ама моля ви се, той да ме види такава, не! Таня повтаряше колко ще ми помогне присъствието му, но аз бях убедена, че дори и да склоня да е там, няма да ми е приятно. Убеди ме само това, че ако е част от процеса, ще е важна за него емоция.

Оставаше да избера само болница. Опциите бяха две – Надежда и Св. Лазар. Естествено спрях се на по-достъпната и отидох няколко пъти за тонове в Надежда. Всички там изглеждаха толкова строги и дистанцирани, подкрепата която търсех беше последното, което видях, по-точно, не видях там. Таня ми беше казала за опция двойна стая в Св. Лазар, която е на същата цена като в Надежда. След като влязох, за да проверя обстановката и там, вече беше ясно, искам да родя тук. Чувствах се наистина като у дома си (все пак хората там са достатъчно бизнес ориентирани, че да създадат такова усещане). Увериха ни, че 1900 е крайната цена, въпреки че ние питахме всевъзможни неща дали има някакви допълнителни такси. Реално, това не се оказа крайната цена, защото, видите ли, интензивната грижа за бебетата там е около 300-500 лв. на ден, а там често се „налага“ такава. Това е за майките, които си правят сметките (там може да излезе и 5000 лв. раждане, което уж е 1900).

Вече всичко беше подготвено - сак за родилното, план за раждане. Оставаше само да чакаме. Бях си избрала 27 Юли за дата, на която малкият да се роди, въпреки че терминът ми беше на 1 август. Но вече беше 25-ти, а коремът ми беше все още високо. По всичко изглеждаше, че дребният ще си чака датата на термина.

Изпих поредния вечерен чай и си легнах. Към 5 сутринта се събудих от странен сън – сънувах как отивам до тоалетната и тапата ми пада, беше оранжева. Усмихнах се, че вече май мнооого ми се е дораждало и отидох да пишкам. Мале! Това наистина е тапата! Не беше оранжева, както в съня, но не можех да повярвам, че когато е започнал процесът, тялото ми е общувло с мен и в съня си съм усетила всичко. Обвзе ме такава радост! Идва! Идва! Най-после, той идва! Започнах да се подготвям. Душ, епилатор, сешоар. Часът беше 8, а контракциите ми бяха доста нередовни. Бързах да пиша на Танчето, че днес ще е денят, усещах, че е въпрос на часове да срещна най-важния човек в живота си.

Денят напредваше, контракциите ставаха редовни, вече беше 4 следобяд, когато с бъдещия татко трябваше да отидем да нахраним Мароко – котката на приятели, живеещи наблизо. На път към тях, кого да срещнем – моята свекърва. Ау! Не искам да ми проличава... но... Контракциииия!!! Стиснах зъби и се правех, че нищо не се случва. Не искахме никой друг да знае, планирахме да ги изненадаме с готови данни за размерите и часа на раждане. Разходихме се, поиграхме с котето и тръгнахме към вкъщи. Слънцето изчезна за секунди и сякаш небето се разтвори! Какъв дъжд! Бяхме на 5 минути от вкъщи и затичахме. След 5 крачки започнахме да се смеем, защото не бях особено атлетична и спряхме... смеехме се и се оставихме да ни намокри хубаво.

Контракциите се засилваха, с Танчето си пишехме непрекъснато. Станаха на 5 минути и решихме да се отправяме към болницата. Аз, таткото и моята Дула! Какъв весел екип! Имах чувството, че отиваме да похапнем някъде и има-няма след час-два се прибираме. Така ми действаше Таня. Вече бяхме в болницата, а времето минаваше в шеги и закачки.

Танцувахме, имах 6 см разкритие, а Танчето ми правеше клип на контракциите. Седяхме тримата в стаята и си мислех, Господи, колко беше права, че подкрепата на бъдещия татко в този момент е незаменима. Контракциите започваха да стават много силни, болката не ме плашеше изобщо. Това което ми даваше кураж, бяха тези двамата до мен. Танчето ме беше подготвила за много опции и ми предлагаше какво ли не, но единсвеното, от което имах нужда е само присъствието им. Когато исках физически контакт, имах нужда той да е от таткото, но дулата ми трябваше сякаш да е там, за да знам, че всико ще бъде наред. Просто да седи и да наблюдава и да знам, че ако има нещо, тя е човекът, към който мога да се обърна. Толкова неусетно минаха болезнените контракции, сякаш са били не повече от половин час и изведнъж се заговори за напъни... ама как ... какво .... готово ли е... не разбрах кога дойде време за това. Тръгнахме с бодра крачка към родилна зала. Магарето беше заето от току що родила мама и ме сложоха на операционната.

- Напъвай! – военно нареждаше доктор Несторова. – Напъвай!

Напъвах, но честно казано, сякаш силите ми бях другаде и си давах сметка, че не го правя с необходимата сила.

- Не си пести силите, момиче, напъвай!

Знаех, че това е онзи момент, където нещо се обърква и просто се оставих на тях, не давах максимума от себе си, не че не исках, не можех. Бебо беше разположен неправилно и не можеше да направи последната ротация, а аз не успявах много да му помогна. При всеки напън търсех къде да се хвана, размахвах ръце, защото на операционната не е толкова удобно, колкото на магарето. Търсейки нещо за хващане сграбчих ръцете зад мен. Там беше Таня, до главата ми, от лявата ми страна, говореше ми, нахъсваше ме за поредния напън. Стисках я силно при всеки напън. И някак получавах сили така. Минаваха различни лекари, чувах, че вече се готвят за секцио, а знаех, че малкият вече е твърде ниско и това би било опасно. В цялата суматоха влезе    д-р Бранкова, тя ме прие и прегледа, когато пристигнахме в болницата и я бях запомнила. Висока, едра, силна жена. Погледна какво се случва и започна да привиква още акушерки около мен.

- Давай, момиче, ще родиш с един напън! Силно искам да напъваш!

Ако по-рано ми бяха казали, че е въпрос на един напън сигурно щях да се мобилизирам, аз очаквах там да се агонизира 2-3 часа. Изведнъж ме обградиха отвсякъде, Таня продължаваше да ме държи, въпреки че я стисках до синьо. Напънах! Затворих очи и продължавах да напъвам и още малко... все още не си поемах въздух, продължавах! Акушерката ми помагаше с лек натиск на корема надолу. Не знам колко продължи напъна, но когато отпуснах тялото си, за да си поема въздух и отворих очи го видях в гръб... новият човек в стаята. Успяхме! Всички заедно успяхме! Гледах го на масата в дясно от мен, как го слагат и му правят някакви неща, бях толкова щастлива, че успя, че малкото човече се справи!

Не знам дали вече мога да продължа да пиша подробно за разказа нататък, защото нещо заседна в гърлото ми... oт радост... Преживях го отново.

Спирам. Защото оттук на сетне не може да се опише, а и не е нужно. Нека всеки преживее своя разказ и нека той бъде пълен с оная радост, която прави финала му разплакващ.

Ивета