Едно планирано непланово секцио – разказ на дулата

Елена Кръстева

Когато се запознах с Мира, ми направи впечатление колко съвестно и отговорно подхождаше към бременността си и към предстоящото раждане. Събираше различна информация и подбираше това, което беше полезно за нея. Усетих, че това е жена, която знае какво иска и може да взима решения, стига да разполага с информация. Ролята ми се състоеше в това да й предоставя необходимата информация относно болници, лекари и практики свързани с раждането. Мира искаше максимално естествено активно раждане и се готвеше за него. Изготви съвестно и задълбочено плана за раждане, който оформяхме и преправяхме неколкократно. Когато се оказа, че бебето е застанало седалищно, този план стана още по-задълбочен и подробен и включваше различни варианти – ако бебето се обърнеше, дори и при самото раждане, се продължаваше с естествено раждане; ако останеше седалищно, се пристъпваше към секцио. При варианта със секцио се наблягаше много на спонтанното започване на раждането и на възможно най-ранния контакт с бебето. С този план обиколихме няколко болници. В най-голяма степен на нуждите на майката откликна д-р Николова от болница „Св. Лазар”. Уговорихме подробностите и вече и майката беше готова за раждане.

След пренасяне от няколко дена, търпеливо чаканото бебе от страна както на мама и тати, така и на д-р Николова, реши да даде признаци на готовност. Мира ми се обади следобяд и ми каза, че не знае дали ражда и дали това са контракциите, които трябва да са. Още нямаше нужда да отида при нея, чакаше мъжа си, затова се уговорихме да ми се обади, когато реши. Аз отидох да си водя лекцията в „Естествено”, като взех бек ъп лектор, който за щастие беше също толкова подготвен по темата за привързаното родителство колкото и аз – мъжът ми. Оказа се добър избор, защото Мира ми се обади в началото на лекцията. Попита ме какво да прави – дали да тръгваме към болницата или да отида при нея. Казах й да си помисли какво иска, но че аз тръгвам при всички положения. Избра да отида при нея. Оставих мъжа си и двете си деца да показват нагледно темата за привързаното родителство и забързах към Мира. Винаги ми е много радостно, когато чуя че раждането е започнало, че няма връщане назад.  

Приглушена светлина, свещи, една особена атмосфера, в която Мира се беше потопила. Опитахме различни пози, начини на допир и натиск, като се оказа, че горещ термофор ниско под корема е това, което я облекчава. Контракциите имаха някаква регулярност и бях доста болезнени. Мира реши, че е време да тръгваме към болницата, за да не напредне положението прекалено много. Стигнахме бързо в болницата, като по пътя се обадих на д-р Николова да тръгне и тя натам. Беше 9 вечерта. Настаниха Мира в стая и започнаха да я подготвят за секцио – алергични тестове, система и т.н. Беше й много неудобно да лежи по гръб, контракциите продължаваха с нарастващ интензитет. Продължавах да придържам термофора, който определено я облекчаваше. Когато д-р Николова видя червените петна в горната част на краката й, ахна; като й обяснихме, се успокои. Мира си говореше с мъжа си, с мен, охкаше си и питаше кога ще слизаме към операционната.

След около час се преместихме в операционната, където нещата се развиха мълниеносно. Видя се изтичане на мекониум, което даде бърз ход на действие от страна на лекарския екип. Анестезиоложката започна бързо и организирано да действа по поставянето на упойката. Проблемът беше, че Мира не разбираше всеки път какво й се казваше, което водеше до по-силно извикване на същите думи, а това не ги правеше по-разбрани. Мира се притесняваше, че не може да изпълни каквото е необходимо, а лекарката искаше да се действа бързо. Инструкциите относно позата, която трябва да заеме, за да се сложи упойката, бяха: „Отвори гърба” и „Избутай пръста ми” (пръст поставен на гърба). Не исках да се бъркам, но прецених, че в случая мога да се намеся успешно, така или иначе бях до главата на Мира. Прошепнах й: „котешки гръб”. Тя веднага ме разбра и изви гърба в характерната поза. Знаех, че ходи на йога и че по-лесно би направила асоциацията с упражнението отколкото да се опитва да проумее какво означава да отвориш гърба. Нямах представа дали ще ме разбере, просто пробвах. Позата за поставянето на спинална упойка е специфична и ако не е била показана предварително, се разбира трудно, дори и от жена, която не ражда в този момент и е със съсредоточено внимание.

Мира пожела да я упоят, за да съдейства безпроблемно на излизането на бебето. Ясно беше, че се действаше по спешност. Аз също се опитвах да стоя встрани, намериха ми едно място до главата на Мира, където можех да държа ръката й, в която се вливаше упойката. Бидейки упоена и не можейки да контролира съзнателно движението си, тя често се опитваше да вдигне тази ръка. Като усещаше натиска ми, спираше да се бори. Напрежението продължи, докато Виктор не проплака – няколко минути след изваждането си, след като беше аспириран. Отидох с неонатоложката и бебето в отделението, където то можеше да получи първи грижи. Бяхме се уговорили с Мира да придружа бебето и да помогна на таткото да го гушне. Сигурна, че са добре двамата, щях да се върна при нея в операционната. Развълнуваният татко изобщо нямаше нужда от моята помощ – знаеше инстинктивно как да си гушне бебето. Предложиха да постоплят бебето в кувьоза. Таткото си го галеше и му говореше, а Виктор беше спокоен. Видях, че са прекрасно двамата и се върнах при Мира. Тя беше още упоена; на моменти когато упойката намаляваше, се разбуждаше и говореше несвързано, след това се подаваше нова упойка и тя пак се унасяше. Използвах всеки един момент, в който беше по-близо до съзнателното, да й кажа, че Виктор е добре и че е заедно с баща си. Смятах, че това е първото, което иска да чуе, тъй като последното което чу преди да заспи, беше че бебето е в опасност. Дори и да не ме чуваше със съзнанието си, подсъзнанието й ме беше чуло. Тя наистина се събуди спокойна за своето бебе.

Отидохме в стаята й, където поговорихме малко, тя беше още замаяна от упойката, но действието на последната бързо минаваше. Предложих й да я оставя за малко, за да се подготви за срещата с Виктор. Само като чу това, тя се развълнува. Постоях малко навън и отидох да предам, че майката вече е в очакване.

На 50-тата минута след раждането, се състоя вълнуващата среща между мама и бебе. То пристигна съвсем ококорено и спокойно, в ръцете на радостния татко. Поставено на гърда, Виктор засука бързо и целенасочено. Още един в семейството, който знае какво иска, си помислих. Оставих щастливото семейство да се гушкат и да си се радват и отидох да поговоря с лекарския екип за раждането. Обменихме някои впечатления. Напомних, че сме избрали тях и поради прекрасната възможност майката и бебето да са заедно, за което им благодарим. На Мира й беше много важно Виктор да прекара първите часове с родителите си и да получи хубав старт на кърменето, още повече че след секцио, това не винаги и не навсякъде е възможно.

През цялото време медицинският екип се отнасяше любезно, като се намесваше при необходимост и даваше възможност за лично пространство.

За първи път бях дула на раждане със секцио. В началото, предвид напрегнатата обстановка в операционната, изглеждаше че се пречкам, което ме напрягаше и мен самата, тъй като исках изцяло да съдействам за бързото разрешаване на създадената ситуация на спешност. В следващ момент, когато ми намериха място, приемайки ме като част от екипа, нещата тръгнаха много по-лесно – всеки си имаше ролята и мястото. Радвам се, че екипът на болницата е толкова отворен към присъствието на дула при раждането.

Мира направи чудеса. Да мечтае за естествено раждане, да се подготвя съзнателно и информирано за него, да приеме налагащото се секцио и да успее да извлече оптималното в тази ситуация за себе си и за бебето – това е пътят, който тя измина, превръщайки се в майка. Благодарение на упорството на Мира, кърменето тръгна по вода. Когато стартът е невъзможен непосредствено след раждането, важно е да стане възможно най-скоро и възможно най-добре. Този толкова ценен първи контакт дължим на съдействието на екипа от „Св. Лазар”, и най-вече на д-р Николова, която чу, разбра и откликна на нуждите на това семейство. За Мира беше важно родилният процес да започне спонтанно, да усети раждането на сина си и след това да бъде с него. За пореден път се убеждаваме, че независимо от вида родоразрешение, това което остава като най-важно е как ще посрещнем с добре дошъл малкия човек и как мама и бебе ще започнат техния бейби муун по най-добрия начин.

Честит рожден ден, Виктор!

Честит рожден ден, Мира!

------------------------------------------------------

Разказът на майката за същото раждане можете да прочетете тук

   Вижте профила на дула Елена